е тва е една историйка, която искам да споделя с вас :) мноооого трагично


Далече

Летен дъжд. Не лек летен дъжд, а от онези, които падат на едри капки и разхлаждат задушния нощен въздух. Листата от дърветата се сипят на въртопи, когато някоя по-голяма вълна от капки се излее върху тях. Тези капки – така приспиващи съзнанието – успокояват душата и водят до едно своеобразно състояние на безразличие, подсилвано от жегата.
Стъпките им отекваха самотно – тежки, нездрави, бавни стъпки. Говор – приглушаван от звъна на капките, отчетливо несвързан. Не ги виждам още. Какво ли правят каквито и да било хора в дъжда, в този късен час, когато аз си седя тихо в стаята и наблюдавам нощта? Тя върху мен има странно въздействие. Не ми дава да спя. Иска да слушам меланхоличното шумолене на дъжда. Няма ги още. От улицата виждам съвсем мъничко. Чакам ги да се покажат иззад блока и да се скрият за момент зад къщата точно пред прозореца ми. След това ще ги зърна за последно, преди да се шмугнат зад другия блок. Какви ли са? Що за живот водят? Мислят ли понякога за глупости на прозореца в стаята си, сами?
Вече ги виждам. Тя се е облегнала на рамото му. Падна. Той се оглежда бавно, сякаш е загубил нещо, но не може да си спомни какво. Наведе се. Метна ръката й през рамо. Тя сякаш не се дори опитва да стане. Той я повдига с мъка. Почти я носи. Пак падна. Тялото й се е отпуснало и сякаш няма нито кости, нито мускули, които да направят и най-малкото усилие. Изглежда толкова безжизнена – като мъртва. Леката загуба или промяна на подпората й я вади от равновесие и тя пада. Изтърсва се на земята. Като убито животно. Куршумът се врязва в тялото му. То се строполясва. Малко по малко. Опира се на задните си бутове, сгромолясва се трупа му и остава само главата, която се катурва с неестествено изкривяване на врата. Падна два пъти за двата метра, които са изминали. Той й помага, но се държи с нея като с поредното неприятно задължение. Просто знае, че трябва да я заведе, докъдето я води, за да може да се напият пак другия път. Тази порода не се учат от грешките си – те са като пристрастени.
Тя пак е на земята.
Полата й е къса. Даже оттук се различава цветът на бельото й. Колко ясно се открояват калните петна по леките, светли, секси дрешки. Ха-ха! Сякаш тази дума е подходяща за това същество, което има необичайна прилика на чувал с картофи и което зависи изцяло от полупияния до нея. Той я мъкне с досада, както се мъкне вар. Заряза я. Тръгна на някъде. Скри се зад блока. Тя се надигна малко. Протяга ръце. Изръмжава нещо и пак се отпуска. Ако някога прическата й е била хубава, сега малката й главичка се търкаля в една локва, из която тъжно плуват избрулените листа. Интересно какво ли ще стане, ако той не се появи. Както в момента бърше асфалта с красивото си личице, така и може да настине от дъжда, че да земе да умре. Онзи се завърна. Не – сега са двама. Надвесили са се над нея. Вдигнаха я от земята – бавно, явно дъждът не успява да ги накара да се разбързат. Хващат я през рамената. Отначало се влачат полека, но постепенно увеличават темпото. Скриха се зад къщата. Към края я мъкнеха като ненужна вещ. Не я изчакваха да си помръдне краката. Токчетата й се влачеха и потракваха по неравностите на пътя. Показват се от другия край. Ще завият почти веднага зад къщата. Зървам ги само за миг – къде ли я водят? Дъждът продължава да вали. Сигурно се стича по косата й. Не чувам вече тракането на токчетата й. Онези не говорят. Само дъждът се чува. Ама и той не се чува съвсем, защото не се различават ударите на капките, а само един монотонен шум. Каква тишина носи само този дъжд. Падналите листа. Спокойната гледка. Не ти дава да спиш, а пък успокоява дотолкова, че не можеш да се държиш буден. Интересно. Как така лампите светят в жълто, а от локвите струи бяла светлина и въпреки това всичко е много, много тъмно. Чудеса прави този асфалт.


-----

еха... готин random stuff - по-късно :D