Не било толкова трудно...

Както си рових из стари разни писъмца и попаднах на това :) Реших, че е забавно за четене, та заповядайте :)

Като представител на изчезващата раса на онези български патриотчета, които си обичат България с цялата и природа, култура и политически, икономически, етнически и демографски проблеми, често се сблъсквам с фразата ,,Защо да оставам в България, като работа няма?” Разбира се, налага ми се да обяснявам на интелигентния си събеседник (много ми се ще това да беше иронично, но за жалост в повечето случаи хората, които са на това мнение, са доста начетени), че, аджеба, няма как да ти се изтърси работа от небето и ако очакваш държавата да ти я осигури на тепсия, най-добрата работа за теб е шивач на масови облекла, чистач на тоалетни или друга подобна работа, която не изисква особено да си напъваш мозъка, за да си я намериш и въпреки, че е добра като всяка работа, не е необходима висока квалификация и съответно заплащането не е прекалено добро. В крайна сметка, ако твърдиш, че си достатъчно образован за някоя работа, а не можещ сам да се справим с намиране и, как се очаква да се справиш със самата работа?
Досега лесно можеха да ме затапят, защото, цитирам ,,Ти някога търсила ли си си работа, че да ми говориш на мен как стоят нещата?” или ,,Абе, витаеш ти още в облаците, ама като поотраснеш ще ти дойде акъла в главата”. Да де, ама вече поотраснах и на тоя ,,акъл” още не съм дошла. Даже виждам все повече смисъл да стоя тук, защото, пак цитирам ,,Държавата е скапана” – именно, тук и точно тук имат най-много нужда от хора с конструктивно и градивно мислене, които искат да виждат как изпод ръцете им излиза нещо хубаво – по-чисти улици, по-хубави градинки, повече възможност, повече причини да се гордеем, че сме българи и повече от онзи бленуван ,,висок стандарт на живот”.

---

Всеки дванадесетокласник в българско училище е задължен да изготви и изпълни сам или със свой съученик проект по свят и личност. Уговорих се с една приятелка, че заедно ще се опитаме да въведем нещо, за което отдавна мислехме по семейни вечери в къщи – да създадем система за разделно събиране на отпадъци от заведенията, защото от тях постоянно се изхвърлят огромни количества празни пластмасови и стъклени бутилки, които в момента само пълнят сметищата в ценен материал и вложени енергийни и водни ресурси. Знаехме, че ще има много работа, а ако не свършим навреме – и лоши оценки, но какво ли не прави човек в името на екологията. Отне ни доста време да разберем как точно стоят нещата с ,,оползотворявяне на отпадъците и опаковките” в община София, но в крайна сметка разбрахме, че няколко компании са отговорни за това и откриехме, че една от тях - ,,Екопак България” вече има създадена мрежа, доста подобна на това, което ние мислихме да организираме. Проектът, обаче, беше на път да се отхвърли, заради неефективност. Ние се наехме да пробваме да оправим нещата.
От тогава доста неща се промениха. Не можахме да вкараме системата, както искахме, защото се оказа, че има доста повече технически проблеми, отколкото бяхме мислили, пък и крайният срок от училище ни притискаше, но успяхме все пак да свършим това-онова. Още след първия месец, аз се разделих с илюзията, че няма нужда от пропаганда и само резултатите са важни – а именно увеличаване на количеството рециклиран отпадък. Все пак, ако хората не хвърлят боклука си там където трябва, няма смисъл да се създават всички тези условия. Първата голяма рекламна кампания, която се наехме да организираме с Мария (съученичката, с която работим по проекта) беше междуучилищен стрийтбол турнир, който се проведе на 15 април 2006 с участието на шест училища, които се състезаваха различен брой отбори в две дивизии, и участници от ВИАС, bTV и МSАТ в смесена група – студенти и медии. Статия за състезанието беше публикувана в в. ,,Монитор”, брой 2546 от 20 април. Рекламата се състоеше в няколко неща. Първо, след края на стрийтбол игрите, организирахме турнир по тъй-наречения-от-нас :) ,,Екобол”. Всеки от 20те участника трябваше да хвърли 10 празни бутилки от минерална вода и кола към три коша за рециклиране, като уцелвайки жълтия кош (предназначен за пластмаса), получаваше по една точка, а вкарвайки в синия (за хартия) или зеления (за стъкло), му беше отнемана по една точка. Същото ,,упражнение” се извърши и с изписани (наблягам на това – не сме мачкали и унищожавали бели листа) листи А4, които трябваше да бъдат вкарани в синия кош. Разбира се, всички се забавлявахме изключително много, което беше и целта, пък и кога друг път ще може човек да се похвали, че е играл екобол :).
Тъй като ,,Екопак България” спонсорираха състезанието изцяло (хиляди благодарности!!!), около игрището бяха окачени техни плакати, както и такива с провокативни еко-послания. Още, наградите за екобол турнира бяха зелени потничета с логото на фирмата, което фигурираше и на купите. Дори в надписите на наградите за първо място, изключително вкусни (знам от личен опит :) ) торти във формата на баскетболна топка, фигурираше еко-послание. С други думи, човек нямаше как да се измъкне от цял ден екология... ех...
Разбира се, денят свърши (макар да има шанс да се повтори и другата година) и ние решихме, че е необходима по-постоянна кампания. Дойде ми идея да отпечатаме картички, които да се разпространяват безплатно по заведенията и веднага изникна мотото ,,Точен ли си, пич?” Намерихме точния човек да я нарисува – Елиза Иванова, и съвсем скоро се очаква да излезе. Тъй че, хора, гледайте, мислете и правете усилието – да си хвърлите станиолчето от шоколада в зеления кош, бутилката от минерална вода – в жълтия и ненужното лисче от джоба или чантата – в синия.

---

След цялата работа по проекта ,,Екопак България” ми предложиха работа. Пак не мога да се похваля, че съм видяла какво е да си търсиш работа, защото, когато отидохме при тях с Мария, никой не говореше за заплащане, но факта си е факт – работа в България има! Ако повече ви радва да размахвате автомати в Кербала или да берете ягоди и да миете чинии в Америка, ВАША СИ РАБОТА, само не ми се измъквайте с тъпи извинения.


Веселина Крачева

Semester 3: The Internship

А ето я и втората част от моя разказ: Това не сте го получавали - та четете! :) няма картинки тоя път - ама не съм снимала просто :(
--
Reutlingen
The trip to Reutlingen was naturally as awful as possible – not only did I have to leave home; to travel more than 20 hours in a tiny seat, but also to try to suppress the feelings related to the fact that when I arrive I would have to put all my stuff into suitcases, clean up everything and move out of my room.
In the bus I traveled with one of the new Bulgarian IBs - Slavina (she's from my high-school too :) ), so the trip wasn't such a disaster after all.
Once I arrived in Reutlingen, I met Tsveti and showed Slavina around. Tsveti had to move from campus to the company’s apartments on Am Heilbrunnen, so I helped her with that… We moved two cars with her stuff!!! (half of a truck was shoes ;)..) My stuff fit in two suitcases and a backpack :D.. Equipped with these 3 items, I took the train to Munich at about 8 pm and arrived there shortly before 12. Fortunately, Maria (IB6+) agreed to meet me at the station (the two suitcases were after all a bit too much for me..)
We arrived at her apartment, where I’ll live this month and may be until the end of the internship. On the next day I woke up late of course. Opened the suitcases and put some stuff here and there. Fixed myself some food and as soon as I decided to go for a walk, the weather totally fucked up, so I spent half of the day answering Facebook messages. Then I went to the Aldi nearby to buy some vital stuff :D and finally there was no time left to show around the city. I didn’t do that on the next day either because the weather was still pretty gloomy.

First Work Day
If you know me well, you could easily guess how my first day began :). I was 20 min late :D :D :D. It's so amazing here in Munich – if I miss one of my trains, I can not catch the other one, so I accumulate about 30 minutes delay – and I’m an explorer – I have to try all adventures :D :D. So I arrived at the site about 9:20 and told the receptionists to call my boss and tell him I’m waiting in the lobby. They couldn’t find him (exactly this day he had forgotten his notebook at home so he had moved to an office with computer, but I thought he could be in a meeting or s.th like that)… The end result was that I waited some 30 min before they started to pity me and went up to the offices to find him :D. He came finally – excused himself and answered to my excuses that he wouldn’t have noticed that I’m late if I hadn’t told him (lovely attitude!!) :D. Then we drank a tea/coffee together and discussed shortly what our schedule for the day would be – generally: see my cubicle, meet some people, get a notebook and some stationery materials… stuff like that. And so it was – running around the entire day; drinking 10 cups of tea and god knows how much juice (isn’t it great – they are all free there), because e.one I wanted to meet suggested that we “take a break for a cup of coffee” and about the end of the day I got a task that you’ll read about in the next section, so I left work at about 8:30, reaching home after 9 pm (I have about 40 min of transportation and say 5-15 min of waiting on different stations). Happy happy happy :)

The First Work Week
I won’t go into too much details, but I can give you the overall impressions.
I guess I screwed so badly at work that my boss is trying to get rid of me ASAP. For this reason he’s sending me to a business trip in the headquarters of Intel in Portland, OR in the beginning of next month :D :D :D :D. It’s going to be almost a week of seminars and Business Development related training & I’m gonna meet the “big bosses” :D .. I just have to get the US visa.. (I already have an interview and all, but they can always decide to screw things up :(… )
Otherwise the week went well and busy. On the first day my boss got a task to write some promotional announcement related to products that I had heard about earlier in the day and I offered to write it instead of him. He was kind of surprised, but told me I could if I wanted to. I read a bit more here and there and I started writing. I’m almost done with 3 out of 5 texts, but the other two are very similar, so it shouldn’t take long. Later, I got another similar task. In the meantime I was meeting a lot of people in something called 1:1 here. You basically set an appointment with somebody via Outlook and you meet for 15-30 min to discuss some issue (or get to know each other as in my case).
I even managed to meet with some of the interns there at some point (nothing interesting to tell you the truth and I would prefer to s.what stay away because they mainly speak little or no German), but I made the contacts and who knows when I’ll need them :) Some time soon they are organizing some trip to some lakes in the region (I have to check the exact infos) and I’ll probably go – it may be fun – I’ll probably add another entry with some pics after that.
Basically, I didn’t have a free minute during the entire week :). I started reading some books about the tools that we are responsible for and I’m constantly reviewing previous presentations and materials. Next week I have to learn about the issuing of licenses and other stuff related to “work with customers” (mostly in German).
Another cool thing is that I speak almost entirely German during the day. My boss already got in the habit of referring to me in German and only corrects my mistakes from time to time. (Even 2 of the texts that I am writing should be in German and I submitted the first one in both languages, so that he could correct them more easily :D)… In other words, up to now the internship is even more than I hoped – I’m kept busy; the field is interesting and nobody expects me to do low-level work. And which is the most important – these guys have the best canteen I’ve ever been to!! The food is simply delicious and totally cheap. I’m pretty short on money right now, but as soon as I get my salary about the 24th (no idea why they give it so early in the month) I’ll start spending most of it there :D :D :D

Лятната ваканция 2008/ The summer holiday 2008

Вече някои от вас получиха това писмо, но реших, че мога да го сложа и тук :) Малко не върви с твърдата ми политика да пиша само на български, но просто нямам нерви да го превеждам ;)
--
What happened to me in the last 2 months? Once I was done with the 2nd semester at Reutlingen, I traveled with the bus to Bulgaria (an awful experience in general, but I have noticed that I don’t really mind it in this direction.. :) .. on the way to Germany it’s much more frustrating ;)) .. And then the summer began :)

Once I was in Sofia, I met my sister and spoke to my parents, who told me to immediately come back to Kazanlak :( .. I really wanted to meet a couple of old friends, but it didn’t work out. In my hometown I had the pleasure of writing a 10-page report on a subject that was only vaguely clear/familiar, namely a final report on all activities of a project under an EU grand scheme.. bla bla bla.. I was happily done on time (I had to do it before I leave for the seaside) and could leave for the seaside with friends.

And there it was just amazing!!! We went to Tsarevo (a small southern Black-Sea resort), but spent most of the time in Lozenetz where the beaches were much better. I was rampaging in the town together with my best friend from Kazanlak until 2-3 am, sleeping 7-8 hours and going to the beach to spend the entire day there.. and the nice seafood (food! Food! FOOD! :D :D :D), and the beach volleyball and the open-air cinema in the evening.. eh.. I need just one entire year there and I promise I’ll get fed up with all this ;)

The last day was probably the most amazing, because on our way back we decided to stop at another beach for a couple of hours. Man! I’m so going there next year!!! It’s the beaches of the Youth Complex near Kiten and they were crystal clear with very fine sand – we could find clams and shells only very near the sea and they weren’t many at all there either – as if we were stepping on silk. Then the water was making a very smooth transition from shallow to deep and was thus so warm :D :D There weren’t too many people and no seaweeds were anywhere to be seen. And then the rocks… oh man! I get dreamy. We decided to look around in that direction, so we naturally went bare-foot and while we were making our way up to the higher rocks, we would stop near the water and look for the little wonders that had formed between the stones – tiny crabs roving on even tinier shells and observing the by-passing gigantic shrimps (about 4-5 mm each :D :D) like the gate-keepers of hidden treasures. A small universe which only the sea has the right to disturb with an occasional bigger wave…

We went up the hills and observed the beach from there and the fishermen who were climbing in our direction and trying to find a good spot for two feet and a bucket :D

I was so sad when we had to go back, but I had no choice – I was “booked” by my parents for a 2-hour presentation of our company to an Austrian firm (which turned to me more like 4 hours), who were coming for a visit. As usually nobody bothered to tell me that I would have to translate during the whole thing, but oh well – life is never what you expect it to be ;) and it’s surely better that way :D

In the meanwhile my parents had organized a summer holiday trip to Greece. I was pretty unhappy about it, because I had only 3-4 weeks and I really would have preferred to spend all the time in Bulgaria – preferably also finding some time for my high-school friends, who were in Sofia at the time. But alas! We left for a week to Paralia, Katarini. It was the whole family together, so it wasn’t that bad… I mean – we played in the water and made some sand castles with my brother, which was really fun. I taught him a bit swimming. We even went to the “deep” together :D and I had to carry him almost all the way back afterwards :D :D :D. Of course there always are some positive sides to going to the seaside even if this is Greece :)

I also went to a disco once with my sister (which was pretty horrible :D) We ate some good sea food (not a lot though – I was very unpleasantly surprised to find out that they had mostly fast food, namely giros (a.k.a döners), which I usually eat only in case of emergency). I tanned even a bit more (not too much though, because there was nobody to spend the whole day on the beach with). I had the pleasure of going shopping with my sister *_*, where she bought a couple of cheap useless items. And I almost finished my German book :D Good thing is that my parents also got a bit disappointed with the “Greece” idea (mostly because of the inadequate food :D :D), so next year we’re probably going for our good old Black sea, and there I could take the car for a day and go visit some friends in the nearby :D.
On our way back, my parents agreed to drop me directly to Sofia, so that I could take the bus to Reutlingen two days later. The trip itself, being so unexpected on my side, lead to some “minor” discomforts. I couldn’t for example take my new ID card (the old one expired so I filed a renewal), but it's alright :)

и така в германия

и вече съм в германия.. колкото и невероятно да изглежда.. колкото и да не ми се тръгваше накрая.. колкото и в момента да се чувствам като пациент в мазето на градската болница - тук съм!
да започнем с вчера - летях общо-взето нормално.. с прекачване през будапеща, защото като всичко друго и билетът взех доста късно, та нямаше по-добри опции (за тези които не знаят - до преди 2 седмици бях твърдо убедена, че ще уча в магдебург и се бях нагласила да ходя към германия чак в края на идущия месец - ама не би! решенията са затова, за да се променят в последния момент).. та сега съм в ройтлинген, в общежитие за 250 евро на месец, които като си гледам стаята и едвам ми се откъсват от сърцето..
та единственото по-забележително вчера - освен че до будапеща ми се ревеше през цялото време, защото не можах да се сбогувам като хората общо взето с никой, поради простата причина, че при полет в събота, бях на работа до четвъртък.. ама нищо де.. от будапеща до щутгард пък до мен имаше едно много симпатично немско момиченце, което плачеше, защото трябвало да се връща при родителите си в германия, а баба му и дядо му оставали в унгария.. съответно тряяше да го успокоявам на немски (ХА ХА ХА), защото унгарският ми куца последно време :)
ааа да! забравих да спомена, че съм сърдита на Боян Герасимов, който обеща да ме изпрати на летището ама никъв не се вясна - даже не се обади! засрами се прасе такова!!
и вчера значи една от българките (която даже се оказа алумни от колежа ;) :) - ние сме навсякъде) ме посрещна на летището и ми помогна да стигна благополучно до общежитието, където поради печатна грешка от моя страна не ме чакаше уредничката :) та се наложи да ходим по стаите и да търсим някой който да ни насочи. За мой късмет уредничката се появи по случайност скоро след това - даде ми ключ, посписах инвентарен лист и ме остави насаме с реалността: стаичка с височина около 4 и половина метра, като прозорците започват някъде 2 метра над пода и се налага да се кача на бюрото, за да ги отворя. Имайки предвид височината, лесно можете да си представите какъв студ е през нощта.. освен това милите, симпатични, приятни, готини и т.н. немци не смята за необходимо да ти осигурят възглавница и одеало, а същите така подробно описани сладури не работят в неделя - няма шибан отворен магазин искам да кажа! има само някъв гръцки ресторант и съб-уей! иначе ще изпукам от глад! и вчера не съм вечеряла, защото просто нямаше какво, мама им стара! така де :) :D .. да продължим с реалността - леглото ми е малко 2 - 2.5 тека и заема половината стая.. което ограничава празното пространство до 2 квадрата м/у леглото, етажерката, гардероба и бюрото.. а да.. забравих да спомена, че стените са измазани върху стари тапети.. върху релефни стари тапети.. красота!
ех.. стига с инвентара :) поне банята, тоалетната и кухнята са си само мои, докато не пристигне другото момиче..
иначе дотук съм срещнала само българите.. очевидно тук се говори много руски.. в общежитието ми това беше първия въпрос, който чух - rusisch oder deutsch? изборът както виждате не е твърде разнообразен.. не се измях сама на себе си като тряяше да кажа немски - просто защото вече бях бая уморена..
тъй де - тези с които се запознах бяха ок.. едното момиче говори руски, немски, английски и български.. (чувствам се тъпа и мизерна).. тая другата мацка от колежа каза, че можело да играем футбол заедно, ако съм навитак :)
за курса и университета претърпях леко разочарование.. поне относно слуховете.. дочух, че курсът бил "голям купон", а пък наш'та програма била леко претупана откъм теорията.. и всички едва ли не са тук заради практиките, когато натрупваш опит и връзки.. ще видим.. все още има опция за трасфър втората/третата година.. от това с "големия купон" ми се доповръща, както и от опитите на всички да ме убедят, че хем са готини, хем учат много - а бре не може бре! или зубкаш и се правиш на готин, или си готин и се правиш, че зубкаш - кво ми се правят всички, се едно, че не съм видяла и двете страни на монетата..
тъй де.. ще предположа, че негативизмът ми е най-вече породен от липсата на храна :):):), защото сега посмъртно няма да излезя, тъй като кабелът на интернета го взех на заем за няколко часа от другата българка от моя випуск в общежитието и възнамерявам да си експлоатирам чак докато се върне от тюбинген.. храната ще почака :)
колкото повече си седя тук, толкова повече се убеждавам, че ще се върна в България за една седмица в края на този месец.. (това ще се падне м/у курса ми и началото на семестъра).. само тряя да разбера кога точно започва тъпият семестър :)
кк.. ще взема да пиша едно писмо на наш'те сега :) като събера още малко впечатления - ще драсна пак :)

за училищните лагери

вчера отидохме да посетим брат ми, който до края на седмицата се подвизава на всеизвестното за казанлъчани място - Паниците. Та Паниците е едно .. местенце до гр. Калофер, където се правят лагери от всякакъв тип, включително и онези прочути математически лагери на Тео (лудите математици го знаят :)..).. и братчето е на лагер на Паниците.. разбира се, като отидохме на базата и започнахме да разглеждаме лицата на дечицата, които припкаха по безкрайната поляна, не намерихме наш'то лапе.. оказа се, че ходили да се разкарват из еко-пътечка (доста модерно последно време).. изчакахме го.. изчакахме да се наяде като м/увременно се припичахме на слънцето до 2 изпочупени баскетболни коша на нещо като игрище, обрасло в трева, което никога не е било асфалтирано или бетонирано.. общо-взето - странна гледка..
след като дребния обядва, се замъкнахме за по сладолед и се пуснахме на полянка на рекичката (естествено придвижването с кола, защото нямахме бог знае колко време).. та стигнахме до рекичката..
разпънахме чаршиите (не бяха много този път) и с брат ми естествено веднага нагазихме боси в локвата (реката) и почнахме усилено да тренираме уменията си за правене на жабки (трябва да се похваля, че успях да направя около 8-9 жабки (кръгчетата бяха бая близо, та трудно се брояха) с едно доста добро камъче, а това си ми е личен рекорд :)..).. като се посъстезавахме малко (около час :D), преминахме към други занимания - пробвахме да ловим малки рибки с голи ръце (ако някой е успявай - да издава методите, защото ние се провалихме мизерно..).. после естествено дойде мигът на родителското тяло и се наложи бързо да излезем под заплаха от настинка и други такива родителски наказания :):):).. но след като мааалко поизсъхнахме, седнали на дървените пейки (около рекичката на много места имаше масивни дървени пейки с масички, както и камъни уплътнени с цимент, направени за огнища), тръгнахме да хайманосваме из полянките преди да получим следващо разрешение да се измиокрим в реката.. та последва бягане подир скакалци, което завърши с два нови питомци, затворени временно в бутилка от сокче (е! в крайна сметка свършиха в градинката пред блока ни в Казанлък - да се надяваме, че брат ми няма да попита повече за тях..).. та общо взето това се случи.. после върнахме брат ми при приятелите му и се прибрахме вкъщи..

за промените

между другото обичам промените.. онези, които стават изведнъж и се налага бързо да се адаптираш към тях и онези, които слагаме в категория прогрес, които стават ултра бавно и ти наблюдаваш всяка стъпчица от развитието на плана/идеята си и се радваш на малките постигнати неща... да.. готино е да наблюдаваш промените, които стават около теб... само че идва един момент, в който нищо не се променя.. всичко си е едно и също, ден след ден.. и разбира се... както всяко нещо, което харесвам в себе си, и тази любов към промените ми изиграва лоша шега... кога съм успяла да се променя, дотолкова че вече да не мога да приравня това което трябва с това което искам? Много е просто - знам какво е правилното решение в дадена ситуация; знам, че няма да се измъкна от него, защото "правилните" неща са единственият показател за наличието на малкото неща, които харесвах в себе си; знам как ще постъпя.. логично е да искам да стане така.. да очаквам с нетърпение положителния резултат от моите действия.. ама на! Забавно е да гледаш промените извън теб.. забавно е да си налагаш промени и да гледаш как се реализират в самия теб.. ама хич не е забавно, когато шибаните промени се промъкват без да го съзнаваш... стават толкова бавно, че ти регистрираш, че нещо е различно, но не можеш да определиш до каква степен и доколко трайно.. и после настъпва едно от онези събития, които са твърде ясни, за да можеш да ги заобиколиш; не достатъчно брутални, за да можеш да ги напсуваш с чисто сърце, и прекалено близки, за да можеш да привикнеш към тях преди да са се случили..
"Може би така е по-добре"... като чуя тази реплика, ми замирисва на провал... чух я поне милион пъти миналата година, когато не ме приеха никъде за мое най-голямо учудване в началото и чак бая по-късно отчаяние... и сега пак... и сега пак... и ДА!!! така всъщност е най-добре... ще започна доста по-интересна работа, ще съм близо до семейство и рода... ще съм до братчето :) а винаги ме е било яд, че го изпускам как расте.. в къщи вече нямам приятели.. или съм загубила контактите, или вече не са там.. най-добрата ми приятелка.. да.. ако успея да я уредя на моето място във фирмата, няма да се виждам дори с нея.. та ще имам свободно време.. да си чета като едно време; ще си взема книжка за ПХП и ще се уча.. най-малкото, защото ще трябва да направя уеб-страница на фирмата на нашите.. винаги съм искала да правя нещо такова.. ще бъде страхотно, невероятно, ултра интересно.. ще ходя на работа с колело, което в софия така и не стана.. но в казанлък е напълно възможно.. а пък работата е доста далече, така че ще се прави хубава разходка...
и все пак супер мнооого се накефих, когато ми майка ми ми звънна по телефона и ми даде да разговарям с учителка по английски с перфектно владеене на езика, която кандидатства за въпросното място, което нашите искаха да попълнят с мен.. още малко ще продължи... бавното мъчение? ако не е гадно, не е забавно :):):):)

Наръчник на шофьора!

и така... мисля че, за да помогна на всички бъдещи шофьори, е добра идея да опиша най-често срещаните, средно често срещаните и дори най-рядко срещаните грешки на изпит... естествено, цялата тази съвкупност ще намерите в моите лични преживявания на първия ми шофьорски изпит.. та така..
Подкарвам аз колата, като предварително съм оправила маникюр, коса, дрехи (така де.. седалка, облегалка, огледало, колан) и тръгвам (тук често се случва да загасне колата, ама тая грешка я направих след около 300 метра).. така.. карам си аз 500 метра и хоп - от улица без предимство тряя да се намъкна в булевард.. чакам си 15тина колички (натоварен трафик - понеделник към 12-13 часа) и гледам - чисто.. съединител, малко гас - такси на хоризонта - бая далечко - ще мина без да му се наложи да забавя.. отпускам съединител.. и колата спира.. WTF???? КАТ-джията ме поглежда и изръсва "трябват ти около 3 секунди да изчакаш таксито без да му отнемеш предимство".. аз естествено се сдухвам и почвам да треперя.. ама все пак паля наново, завивам що-годе прилично и продължавам към идущия светофар.. овладявам се (горе-долу) и гледам да не ми треперят ръцете по волана.. на сфетофара сичко точно.. минавам си - даже на зелено..
забавното се появява малко по-нататък, където тряя да направя десен завой, ама цялата работа тряя се сФърши през допълнително, извито надясно, платно... та влизам си в тъпата лента и то естествено е зелено и ЕСТЕСТВЕНО става жълто точно като съм на 10тина метра (а аз - превключила гордо на 2ра (нещо, поради чийто пропуск съм си изкарала едно бунище псувни от инструктора) си карам се пак с някви нормални 30тина км/ч).. та натискам леко спирачките - да не разсърдим КАТ-джията се пак... и шибаната кола спира - но къде?! точно на стоп-линията, която е?! на 2 метра СЛЕД сфетофара и НЯМА сфетофар отсреща :) та това тряяше да се види! бях се буквално излегнала върху волана и се мъчех да видя кога тъпото чевено ще мине в жълтата гама.. та и тва стана.. естествено получих злобен коментар (съвсем заслужен) от КАТ-аджията... и се доспекох :).. та после идва кръстовище... няма команда - сиреч направо.. запътвам се аз към най-дясната лента.. стрелкичката показва направо и надясно.. и точно навлизам в нея и забелязвам, че шибания сфетофар показва само надясно.. успях да се престроя без да бутна никой или да нагазя в някоя непрекъсната.. ама пак се разтреперах като усетих, че се осирам..
и естествено тва се прояви след още няколко минути, когато ми се наложи да се прередя в съседна лента.. та правя си упраженението - странично огледало, огледало за задно, отпускам съединител с малко гас.. ама не! колата пак спира! и виждам как отляво ми профучава един мерцедес светлосив металик.. тъпакът се е набутал точно извън полезрението на 2те огледала точно в момента, когато съм ги погледнала.. та тогава вече знаех, че изпитът е свършил.. ама оня ме остави да покарам още малко (неясно защо)...
следващата изненада - задръстване! тука добре.. само дето ми изгасна колата по едно време.. а тва беше втори път.. и да... бръм бръм - казва ми да направя обратен завой.. аз си давам десния да се прередя в най-дясната лента.. щото беше мнооо омазано (бък коли) та реших от раничко.. той ми се поскара нещо, че доста рано съм дала мигач.. ама ся! .. та стигаме до някво кръстовище.. пешеходно.. и аз си карам след някъв джип-ец.. и оня си спря що-годе под сфетофара.. и след малко се мърда.. и аз потеглям и гледам под мен - пешеходна пътека!!! усещам се, че не тряя да спирам в/у нея ама гледам, че джипа има още около 2-3 метра дистанция с тоя пред него, а пък вече съм потеглила и ще е шибано да натисна спирачки, щото тия отзад, че ги постресна.. та тръгвам си.. и джипът спира! има още 2 метра, с които щях да се измъкна от тъпата ситуация - ама не! спря мръсникът му мръсник.. и аз останах върху пешеходната пътека.. и си обрах поредния коментар + наказателна точка..
после най-накрая се оказах, където тряяше; направих си обратния завой като сгазих всяка непрекъсната линия по пътя; спрях си колата след знак "паркирането забранено"; почаках малко; получих си оценката и си хванах автобуса за работа... та - успех на КУРмуването в градско! :)

уни шит

oh well ppl... гледам, че съм се хвалила за Кениън.. ми... от всякъде другаде ме отрязаха (чакам си още Мидълбъри и Васар, де.. ама тва е като от умрял писмо) .. за Кениън - по принцип ми искаха бая мноо пари.. в момента преговарям с тях да ми ги смъкнат (то от тая гледна точка сама съм си го начукала де.. щото се оказа, че в документите съм писала повече, отколкото си мислех - ама така е като си правиш сама бюджет на цялото семейство и после говориш с ваш'те колко горе-долу е нормално, че го нагласяш.. бръм бръм бръм) .. тъй де.. ще ги видим дали ще дадат кинти.. иначе - магдебург ще ми отговорят в понеделник.. а кениън - до края на седмицата..

Успехите!

еее.. просто няма как да не се поФаля!!! не стига, че след последния път (сиреч като минах листовките) почти не можеше да се говори с мен.. сиреч станах ебати гАзето!, ами сега ме Зеха и в Кениън :) и имам чувството, че нещата току виж потръгнали, както си требе.. макар че - нали знаете - едва ли :)
И все пак.. както сички прости хорица, и аз ще се радвам на момента :) а утре ще КУРмувам за първи път :) което си е направо сеФте :D ..
ми.. сега е момента да кажа "целувки".. ама тъй като само аз си го чета тоя блог, а пък нещо не се кефя да се целувам сама .. ми.. :) НЯМА :) :Р