за промените

между другото обичам промените.. онези, които стават изведнъж и се налага бързо да се адаптираш към тях и онези, които слагаме в категория прогрес, които стават ултра бавно и ти наблюдаваш всяка стъпчица от развитието на плана/идеята си и се радваш на малките постигнати неща... да.. готино е да наблюдаваш промените, които стават около теб... само че идва един момент, в който нищо не се променя.. всичко си е едно и също, ден след ден.. и разбира се... както всяко нещо, което харесвам в себе си, и тази любов към промените ми изиграва лоша шега... кога съм успяла да се променя, дотолкова че вече да не мога да приравня това което трябва с това което искам? Много е просто - знам какво е правилното решение в дадена ситуация; знам, че няма да се измъкна от него, защото "правилните" неща са единственият показател за наличието на малкото неща, които харесвах в себе си; знам как ще постъпя.. логично е да искам да стане така.. да очаквам с нетърпение положителния резултат от моите действия.. ама на! Забавно е да гледаш промените извън теб.. забавно е да си налагаш промени и да гледаш как се реализират в самия теб.. ама хич не е забавно, когато шибаните промени се промъкват без да го съзнаваш... стават толкова бавно, че ти регистрираш, че нещо е различно, но не можеш да определиш до каква степен и доколко трайно.. и после настъпва едно от онези събития, които са твърде ясни, за да можеш да ги заобиколиш; не достатъчно брутални, за да можеш да ги напсуваш с чисто сърце, и прекалено близки, за да можеш да привикнеш към тях преди да са се случили..
"Може би така е по-добре"... като чуя тази реплика, ми замирисва на провал... чух я поне милион пъти миналата година, когато не ме приеха никъде за мое най-голямо учудване в началото и чак бая по-късно отчаяние... и сега пак... и сега пак... и ДА!!! така всъщност е най-добре... ще започна доста по-интересна работа, ще съм близо до семейство и рода... ще съм до братчето :) а винаги ме е било яд, че го изпускам как расте.. в къщи вече нямам приятели.. или съм загубила контактите, или вече не са там.. най-добрата ми приятелка.. да.. ако успея да я уредя на моето място във фирмата, няма да се виждам дори с нея.. та ще имам свободно време.. да си чета като едно време; ще си взема книжка за ПХП и ще се уча.. най-малкото, защото ще трябва да направя уеб-страница на фирмата на нашите.. винаги съм искала да правя нещо такова.. ще бъде страхотно, невероятно, ултра интересно.. ще ходя на работа с колело, което в софия така и не стана.. но в казанлък е напълно възможно.. а пък работата е доста далече, така че ще се прави хубава разходка...
и все пак супер мнооого се накефих, когато ми майка ми ми звънна по телефона и ми даде да разговарям с учителка по английски с перфектно владеене на езика, която кандидатства за въпросното място, което нашите искаха да попълнят с мен.. още малко ще продължи... бавното мъчение? ако не е гадно, не е забавно :):):):)